Толерантността - дълг или грях на християнина?

(съвместното съжителство на ислямската и
християнската общност в Средните Родопи)

Стефан П. ИЛЧЕВСКИ

Днес е много модерно да се говори за толерантност или за това да си толерантен и мнозина обичат да прибавят към името си този епитет. Жалко е обаче, че голяма част от нашите съвременници не разбират смисъла на това понятие. Но изглежда най-криворазбрана е религиозната толерантност. Мнозина считат съществуването й за невъзможно, тъй като според тях религията върви ръка за ръка с фанатизма. Допускащите пък нейното съществуване под религиозна толерантност в повечето случаи разбират пълна безкритичност към всички религиозни учения. За тях религиозно толерантните хора, въпреки различията им в догматическо и нравствено отношение, са длъжни да се молят заедно, да участват в общи богослужения, да не оспорват нищо от религиозното учение на другия, защото важно било човек да е религиозен, а нямало никакво значение към коя религия принадлежи. Те всички учели на добро. Подобно поведение в никакъв случай не е проява на религиозна толерантност, а е компромис на вярващия човек със собствената му съвест и религиозни убеждения. Толерантността между представителите на две религиозни общности се състои именно във взаимното зачитане на всички човешки и граждански права. Включително и правото на свободен избор на вероизповедание. Много добър и нагледен пример, за това що е религиозна толерантност, ни е дал нашият Спасител Иисус Христос в притчата Си за добрия самарянин (Лука 10:30-37).

В потвърждение ще приведа исторически примери за проявата на такава в продължение на повече от 300 години, и то не другаде, а в нашата страна между мюсюлмани и християни в Средните Родопи.

По време на втората масова ислямизация (1669-1750 г.) османската власт вложила всички усилия напълно да асимилира насилствено приелите исляма среднородопски българи, живеещи на територията на някогашните нахии Ахъчелеби и Рупчос или сегашната Смолянска област. Голяма част от тях не загубили съзнанието си за родово единство със своите сродници християни, макар и отдалечени често пъти на големи разстояния в различни селища. Не забравили и не се отчуждили от своите братя мюсюлмани и българите, които си останали християни. Онези, които се настанили в нови селища, след като отминала опасността от ислямизиране, се интересували за своите близки, останали в родното им село. “становявали връзка с тях и поддържали роднинските си отношения, като завещавали и на наследниците си да правят същото. Още повече пазели роднинството си тези, които успявали да се укрият в околните гори и се заселвали наблизо, както и българите мюсюлмани, които продължавали да живеят сред своите сродници християни. В такива случаи нерядко братя ­ християни и мюсюлмани, владеели и общи имоти. Дори някои мюсюлмански родове дълго време продължавали да тачат и помнят кумовската си роднина, която в Среднородопската област е на особена почит.

Свещеник Ной Ангелов (1854-1942 г.) от рупчоското село Орехово, описвайки положението на християните под османска власт, пише следното: “Положението на християните било тежко, но не и непоносимо, защото помохамеданчените не са разкъсали роднинските си връзки с християните. Поддържали си традициите по рожденки, сватби и др., като си носели разни ястия, баници, понуди и др. Тези взаимоотношения траяли до края на робството не само в Орехово, но и в цялата планина...” Самият той разказвал, че майка му и Махмуд Сарачов се смятали за роднини и се тачели като братовчеди.

Религиозната толерантност съпътствала не само мирното ежедневие на среднородопските мюсюлмани и християни, но и времето на военни и други конфликти между представители на двете общности като: Априлското въстание (1876 г.), Руско-турската война (1877-1878 г.), Балканската война (1912 г.), съвременните войни в Босна и Косово, и др.

По време на Априлското въстание като цяло отношенията между мюсюлмани и християни в Средните Родопи не се променили. Напротив, може да се каже, че християнското население успяло да оцелее благодарение на добрите си отношения със своите братя по кръв мюсюлмани, които го спасили от унищожение. Така например християните в град Чепеларе били спасени от клането на башибозуците благодарение на хаджи Идриз. Като не успял да ги убеди с добро, той се развълнувал и с остри думи започнал да се разправя и ругае въоръжената сган. Башибозуците се изплашили и до вечерта напуснали. През цялото време на Априлското въстание и след него хаджи Идриз защитавал християнското население в Чепеларе искрено, смело, енергично и напълно безкористно. Той бил най-влиятелният мюсюлманин не само в града, но и в целия Рупчос. През най-страшните за християните дни хаджи Идриз ходел от къща на къща, от махала в махала, успокоявал християнското население и се застъпвал за него. Подобно било отношението между православни християни и мюсюлмани и в останалите места на Среднородопската област. Християнските къщи и имоти били спасени от унищожение в село Гела, Широколъшко, от жените мюсюлманки, които след напускането на селото от християните, събрали всички фереджета и ги проснали по християнските дворове и къщи. Влезлият в селото башибозук сметнал цялото село за мюсюлманско и не го подпалили. Мнозина мюсюлмани направо отивали и довеждали в къщите си своите роднини и приятели християни, за да са сигурни, че няма да им се случи нищо лошо. Така Машкалевци-мюсюлмани приютили християнските си роднини Черневци и Бакларци от село Момчиловци, а Коста Кереметчията от същото село бил прибран със семейството си в дома на Осман Узунски в село Виево. Много интересен е разказът, описан от бившия смолянски районен мюфтия Чавдар Илиев, за случилото се в родното му село Забърдо. Когато избухнало Априлското въстание, агите и хаджиите, имамите и ходжите събрали цялото население в джамията и му съобщили, че в Перущица, Брестовица и Батак българите са вдигнали въстание и Ахмед ага Тъмрашки е заповядал да се изпратят хора да му помогнат за потушаването на въстанието. Всички навели глави, докато най-сетне излязъл Ахмед Сюлюманов и рекъл: “Като е заръчал за помощ от нашето село, вървете вие агите и хаджиите, пък нас фукарите не закачайте, ние нямаме никакъв зор, никой не ни закача и никъде няма да вървим. Не стига, че турците са клали деди и прадеди като са ги турчили, ами сега ще ни карат и ние да колим като тях. Тази работа няма да стане.” Останалите също се възпротивили и всички се разотишли.

През Руско-турската война християни и мюсюлмани в Средните Родопи взаимно се защитавали. Пловдивският мютесариф (управител), както съобщава Стою Шишков, изпреварил отстъпващата турска армия и дошъл в Смолян, където наредил да се събере Околийският съвет, състоящ се от първенците християни и мюсюлмани. Пред него той изложил своя план за организиране отбраната на връх Рожен срещу настъпващите руски войски. Архиерейският наместник Васил Аврамов се изказал против предложението му, но всички били изненадани, когато мнението на отец Васил било подкрепено от ардинския мюфтия хаджи Абдурахман с думите: “Падишаха с толкова хиляди войници не можа да спре москофа... та ние ли ще го спрем? Да си седим мирно, то се е видяло нашето царство...”, а накрая се обърнал към християнските съветници: “Ние ще се мъчим да ви пазим от нашите негодници, които бягат през нашите села, та после, ако дойде лошо до главите ­ вие да ни пазите.” Мюфтията удържал на думата си и още същия ден изпратил въоръжени мюсюлмани да пазят Устово. С. Родопски пише, че християните, жители на селищата, разположени по пътя на отстъпващата турска армия от Пловдив към Беломорието, се разбягали из близките мюсюлмански села и махали, където ги посрещнали гостоприемно техните еднокръвни ислямизирани братя и ги пазили чак до идването на русите.

По време на Балканската война среднородопските мюсюлмани и християни отново си оказали подкрепа едни на други при противоречивия развой на военните действия. Още преди избухването на войната, в село Арда пристигнал капитан-лейтенант Ангел Димитров, уж в отпуск да види болната си майка, а всъщност бил изпратен да събере сведения за турската отбрана в пограничния район. Като офицер той бил посетен за “добре дошъл” от роднини, приятели, съседи, а също така от първенците мюсюлмани и християни. Разговорите се въртели около обтегнатите отношения между България и Турция. Всеки път Ангел Димитров подчертавал: “Каквото и да се случи, дръжте се едни други, християни и мюсюлмани, тогава няма защо да се боите.” На тези му думи Афуз Ариф от село Могилица отвърнал: “Право казваш, приятелю, да се пазим взаимно, както е било и досега!” Още след първите няколко дни на започналата Балканска война в Арда пристигнали пратеници на братя Агушеви с молба към ардинските християни да ги защитят при евентуални нежелани действия на българската войска. На молбата им се отзовал кметът Никола Василев и още няколко души, които успели да успокоят населението на село Могилица. В същото време Явер паша предприел контранастъпление в посока Ксанти, Рудозем, Смолян. След три дни село Арда е обградено и обстрелвано от фанатизирани башибозуци. Ардинските християни побягват към Могилица, където са посрещнати по братски. Агушевци, Юсенходжови, Инджови, Абдулахови, Имамови и др. ги поканили да останат при тях, докато бурята отмине. След победата на връх Средногорци една рота е изпратена да прочисти горното течение на река Арда. Когато пристигнала в Могилица, част от избягалите ардинци били още там. Командирът на ротата заповядал да се запалят няколко къщи в Могилица, като се започне с Агушевите конаци. Но когато офицерите се отправили към конаците, пред тях излезли намерилите закрила при Агушеви ардински християни. Никола Ангелов заявил: “При тези хора ние намерихме спасение от турците. Тук ни приеха и храниха. Нищо лошо не са направили за България. Ние гарантираме за тяхната почтеност и за добронамереността на цялото село. Не посягайте на тези хора и на къщите им. Опомнете се, бъдете благоразумни!” Офицерите се разколебали, после отстъпили, а заповедта била отменена. Могилица била спасена заедно с конаците.

Християнското население на село Момчиловци пък спасило от студ и гладна смърт жителите на изгорените мюсюлмански села Виево и Кутела по време на Балканската война. Предвождани от хаджи Неделчо Канев, момчиловци цяла седмица събирали и довеждали в селото си болните и премръзнали жени и деца, като ги настанили по къщите и в училището, където ги хранили и обличали цели два месеца.

За щастие в последното десетилетие мюсюлманите в Средните Родопи не се поддадоха на ислямската пропаганда на някои мюсюлмански емисари, призоваващи ги на джихат срещу християните неверници, избиващи техните братя по вяра в Босна и Косово. Напротив, мюсюлманското духовенство, начело със смолянския областен мюфтия хаджи Ариф Караибрахимов, подчертавайки българската народност на мюсюлманите в областта, ясно и твърдо заяви, че сренородопските българи мюсюлмани и християни са живели над 300 години в мир и любов. Така те ще живеят и занапред.

В заключение може да се каже, че съвместното съжителство на ислямската и християнската общност в Средните Родопи може да бъде посочено като идеален пример за проява на религиозна толерантност, така рядко срещана не само на Балканите, но и в световен мащаб. Благодарение на това толерантно съжителство, в основата на което стои взаимното зачитане, уважение и защита, става факт не само мирното съжителство на двете общности, но и физическото им оцеляване. И дай Боже, и занапред да продължи развитието на междурелигиозните отношения в Смолянска област в този дух. И дано най-после Българската православна църква използва напълно потенциала, разкриван от това толерантно съжителство, който за съжаление слабо или никак не е използван досега.
(http://synpress-classic>dveri>bg/23-xxxx/tolerantnost-ilchewski>htm)